Древнобългарският календар е признат през 1976 от ЮНЕСКО за най-точния в света. Немалко автори го определят и като най-стария. За него е изписано толкова много: книги, статии, научни трудове, както и безброй измислици. Бил е изследван от доста български и чужди учени, сред които Васил Златарски, Димитър Съселов, Йордан Вълчев, Петър Добрев, Омелян Прицак, от историци и дори астрономи. Въпреки големите различия помежду им, учените са единодушни в едно: че такъв календар може да създаде само една високоразвита цивилизация. Единствен източник за календара на древните българи е Именникът на българските владетели, в който са изписани 11 двойки думи на древнобългарския език, които очевидно се отнасят до календарни понятия. Те са именно: дилом твирем, докс твирем, шегор вечем, верени алем, теку читем, дван шехтем, тох алтом, шегор твирем, шегор алем, сомор алтем, дилом тутом. Предполага се, че първото име е на година, а второто е на месец. За свързването им с реалните исторически събития са използвани византийските хроники. На тази база са правени и всички възстановки на календара, като има многобройни интерпретации и тълкувания според различните хипотези за произхода на българите. По отношение на структурата на календара обаче повечето автори са единодушни: той е гениален със своята семпла подредба. Годината винаги започва с Деня на зимното слънцестоене, най-късият ден, който е нулев. Сезоните са 4, на тримесечия по 91 дни. Първият месец винаги е 31 дена, а вторият и третият са по 30 дни. При високосните години се добавя още един нулев ден, този на лятното слънцестоене, който пък е най-дългият ден. Всяка година е носела име на животно. Календарът е слънчев, на цикли по 12 години. Те се групират по 5 в периоди от по 60 години. Редица изследвания го смятат за доста по-древен от китайския. Началото на календара е поставено в 5508 пр. н. е. или според него сега е 7524 година.