The Blue Blog of Lazar :: Dum spiro spero

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

29.08.2012 02:02 - Dum spiro spero

Прочетен: 2307 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 21.10.2014 21:59

Цицерон го е казал: Докато дишам, се надявам. Така ли е наистина обаче и у нас, в България? Съществуват и други мъдрости: Надеждата умира последна. Или: Надеждата крепи човека. Но последната народният ни “гений” е перифразирал и като: Надеждата крепи ахмака. Въпросът е като че ли вечен. Кое преобладава при нас, българите – наивният оптимизъм или песимизма? Последният е сочен като същностна национална черта. Това има своите основания. Народът ни е древен, но е преживял 2 чужди робства (няма да ги нарека другояче) за близо 700 години и през това време за цели поколения краят на теглото не се е виждал. Ние, които сме родени по времето на “народната” република, също не сме се и надявали, ако трябва да бъдем честни, че някога ще доживеем края на “най-прогресивния” строй. Песимизмът на българите има не само обяснение, но и дълга предистория. Той дори изглежда да ни е вроден. Вероятно затова нас ни сочат за най-нещастната нация в Европа. Не че нямат право. Ние сами се определяме така. Как няма, като сме най-бедните в Евросъюза. От друга страна, все се намират някои непоправими оптимисти, обикновено луди глави, които са успявали да събудят този заспал в дълбока апатия народ и да го поведат към неговите пикове. Нищо, че тези хора се броят на пръсти. Такива за мен лично са братята Асен и Петър, Отец Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Стамболов. Не само за мен точно те са националните герои и идоли. Голямата трагедия на българския народ е, че откакто по нашите земи стъпи съветския ботуш, такива хора тук не са се раждали. Народът ни е без истински водачи и няма кой реално да го поведе. Главната причина електоратът да избира все по-големи недоразумения е точно желанието му да намери лидер, който вероятно обаче още не се е родил. Поне аз така си обяснявам появата на поредния нов месия. И лековерието на хората, разбира се. Днес, макар и част от Евроатлантическата общност, ние нямаме никакви основания за оптимизъм. Причини много. Но и с просто око е видно, че всички ни сочат с пръст. Като най-бедни, най-корумпирани, най-престъпни. Не че и сами не си го знаем и усещаме ката ден. Вярно, че тук-таме някъде се появява някоя свежа мисъл или свястна идея, но никой не им дава шанс. Така ние бавно и сигурно си затъваме в блатото на изостаналостта и на мизерията, като дори не можем като Барон Мюнхаузен сами да се издърпаме за косите от него. “Дело помощи утопающим – дело рук самих утопающих” казват Илф и Петров в “Дванадесетте стола”. Да, ама за това трябва първо да искаш да излезеш от блатото, в което най-често ти сам си се натикал. Разсъждавайки на глас за България, мислено продължавам и за мен самия. Положението ми не е много различно. Всъщност, обективно погледнато, то е дори безнадеждно. Но тъй като аз цял живот все съм се борил за нещо, мисля да продължа да го правя, докато мога, пък ако ще да ме крепи оная надежда, на ахмака. Само че тук вече се разминаваме – аз и държавата. За голямо, мое и не само, съжаление аз не виждам как нещата в България ще се оправят в едно обозримо бъдеще или поне подобрят. Не и в рамките на този живот. А ми е даден само един. Обстоятелствата са такива, че тук аз вече нямам бъдеще. След 30 години упорит и твърде често денонощен труд, след кариера и бизнес, аз не мога да възстановя повече предишния си живот. Затова не мога да остана повече тук, ако искам да продължа да живея, а не да съществувам. И при първа възможност искам да си тръгна. Знам къде и какво искам да правя там. Защото и аз, докато дишам, се надявам. Само че вече на друго място. Защото имам право на достоен живот.