Синьото е моя любим цвят. Поне в този живот. Още от малко дете. По няколко причини. Всичко хубаво на този свят е синьо. Синьото е красиво, а аз имам претенцията да съм естет. Небето и морето са сини. Бях на 5 години, когато реших, че съм от Левски. А ние, левскарите сме си сини до мозъка на костите. От І до ІV клас бях в прекрасния кръжок по рисуване на Катя Арсова. Най-много обичах да рисувам пейзажи заради синия цвят на небето, а понякога и на морето. След години, когато дойде демокрацията у нас, уж де, аз бях от СДС, разбира се. Варна беше синя. Синият цвят беше символ на надежда и демокрация, каквото и да означава синята идея. Естествено, като човек, обичащ синьото, аз никога не съм харесвал червеното. А това беше цветът на другарите, на СССР и на ЦСКА. В интерес на истината аз винаги съм уважавал ЦСКА като противник. Това обаче не се отнася нито за СССР, нито за комунистите. Доколкото си спомням, на олимпиади и всякакви спортни състезания винаги съм бил против СССР и сборная каманда. Не знам защо, но може би инстинктивно винаги са ми били противни, особено с манията си за величие. Неприятни ми бяха и другарите със своите конгреси и пленуми, а особено, след като в култовия си сериал “На всеки километър” обявиха: “Нас червеното знаме роди ни.” Слава Богу, че сега са доста по-нарядко! Що за хора са това, родени от червеното знаме? Тези същите здраво бяха наджипкали СДС със своите агенти, от което произлезе и жалката ни българска демократична история. Днес в синьо се оцветяват герберите, които аз никога не бих сбъркал да припозная като партия, а още по-малко пък като десни, макар и да са конюнктурно член на ЕНП. Въобще, аз, синият човек, нямам свое представителство в родната ни българска политика, макар винаги да съм гласувал само в синьо, според моите си разбирания. Е, да, има няколко симпатични млади хора, за които евентуално бих могъл да гласувам, но какво от това, като те може би никога няма да имат шанса да управляват отново, както вече беше в 1991 – 1992 и 1997 – 2001. Не съм бил никога аполитичен (винаги досега съм гласувал), но вече не изключвам и това, след като не мога да възприема за нормална нито една партия, представена в днешния български парламент. Левски е в перманентна криза от N броя години насам, чийто край не се вижда. Същото се отнася и за десния политически спектър. Синьото обаче за мен продължава да е символ на надеждата. Ето защо вярвам, че Варна и България все някога (дано това да е скоро) пак ще бъдат сини.