Лужишките сорби (сърби) или лужичани (на горнолужишки: Serbja; на долнолужички: Serby; на немски: Sorben) са най-малкия славянски народ, едва около 60000 души. Те живеят в Източна Германия (провинции Саксония и Бранденбург), Югозападна Полша и Северна Чехия в областта Лужица (на немски: Lausitz, на горнолужишки: Łužica, на долнолужишки: Łužyca, на полски: Łużyce, на чешки: Lužice). Лужица е областта, от която произхождат също и балканските сърби. Интересен факт е, че този малък народ всъщност говори не на един, а на два различни езика: горнолужишки и долнолужишки, които са близки до полски и чешки. От тях горнолужишкият е по-разпространеният език. Лужичани са коренното население на тази територия. Те губят своята независимост още през далечната 939 след 100 годишна война с франките. Оттогава са подложени на колонизация и асимилация от страна на немците и въпреки това са съумели да оцелеят до ден днешен и да запазят своите езици, традиции и обичаи. Историята им е пълна с въстания, но те никога повече не успяват да се освободят от германска власт. Лужишките сорби са един народ, но поради тяхната изолация от другите славяни са се развили два техни езика. Разпадането на езика им е цената, която заплащат, за да се запазят през столетията силен асимилационен натиск. Въпреки това лужичани днес имат общо национално самосъзнание. При нацисткия режим техните два езика са били забранени. След войната политиката на ГДР е била за запазване на народа на лужишките сорби и техните два езика, които са застрашени от изчезване. Днешна Германия също покровителства този малък народ, който има статут на национално малцинство и културна автономия. На подкрепа от държавата се радват и малкото лужишки сорби в Полша и Чехия.