За Златен век на българската култура се приема времето на управление на Цар Симеон І Велики от 893 до 927. Аз имам различно мнение. Мисля, че този Златен век започва още от момента на Великия Преславски Събор от 893, който приема езика на склавините за официален църковен и държавен език при неговия баща Канас Юбиги Борис І Михаил и той продължава непрекъснато през Първата и Втората Българска Империя до падане на България под османска власт в 1396, включително и през времето на византийското владичество. Основание за това ми дава факта, че няма абсолютно никакви сведения за прекратяване на книжовната и религиозната дейност в българските земи за целия този период. Нещо повече, дори през 1018 е създадена българската Архиепископия Охридска на Първа Юстиниана и на цяла България, която също развива богата книжовна дейност, независимо, че 167 години няма българска държава. Освен това църковната и книжовната дейност, които са тясно свързани през цялото това време, не са зависели пряко от военните успехи или неуспехи на държавата. За тези общо 503 години у нас е създадена огромна по обем религиозна, но и светска книжнина. Като първи просветители на българския народ трябва да посочим Св. Климент Охридски и Св. Наум Охридски, обучили много ученици в областта Кутмичевица. Двамата създали Охридската книжовна школа. Св. Климент Охридски е автор на 26 похвални слова, включително на “Похвално слово за Йоан Кръстител” и “Похвално слово за Кирил Философ”, слова и песнопения, събрани в 3 големи тома. Смята се, че е автор също и на Пространните жития на Св. Св. Кирил и Методий. Той твори до смъртта си в 916 в построения от него манастир край Охрид. От 890 до 900 в Кутмичевица го замества Св. Наум, който след това отива в Преслав и оглавява царския скрипториум. Сформира се Симеоновият кръг, прераснал в Плиско – Преславската книжовна школа. Завършилият Магнаурската школа Цар Симеон І се сочи за автор на сборника “Златоструй” с творби на Йоан Златоуст, както и на Светославовия (Симеоновия) сборник, известен в два преписа от 1234 и 1299. От гръцки била преведена значителна по обем религиозна книжнина. Светските жанрове, в които българските автори творят, са поучителни и похвални слова, жития, поезия и химни, летописи и хроники, исторически разкази. Значими произведения са “Шестоднев” и “Небеса” на Йоан Екзарх, “Учително евангелие” с “Азбучна молитва” и краткия исторически труд “Историкии” (първият български летопис) на Константин Преславски, “За буквите” (О писменехь) на Черноризец Храбър. Неговото име е спорно и може би се касае за неизвестен автор, влязъл в полемика с Мавър Храбан. Има предположение, че авторът на тази творба е самият Цар Симеон І. Други книжовници от същата епоха, от които няма запазени произведения, са Тудор Докс, Черноризец Докс (сочен за брат на Борис І), Презвитер Григорий Мних, Презвитер Йоан. През Втората Българска Империя се развива Търновската книжовна школа. Известни представители са Патриарх Евтимий Търновски, Теодосий Търновски, Киприан Цамблак, Григорий Цамблак, Дионисий Дивний, Григорий Доброписец, Йоасаф Бдински, Владислав Граматик, Константин Костенечки. По-късно Киприан Цамблак и Григорий Цамблак стават митрополити на Киев и там утвърждават старобългарската писменост, книжовност и култура. Всъщност българският Златен век е продължил не един, а цели пет века. Днес ние едва ли си даваме сметка каква могъща култура е създал нашият народ за този период и какво огромно влияние е оказала тя на цяла Източна Европа от ІХ век чак до ХІХ век в протежение на цяло едно хилядолетие, дори и тогава, когато не съществува българска държава. На практика България сама е цивилизовала половин континент, като му е дала религия, писменост и култура. Нейното влияние се е разпростирало векове наред върху сръбските княжества Рашка, Босна и Зета (Дукля), Влашко и Молдова, Киевска Рус, във Великото Литовско Княжество и Жечпосполита, в Московия, дори в Хърватия, където до ХІХ век си служат с българската глаголица. Днес държави като Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Румъния, Украйна, Беларус и Русия трябва да са ни вечно благодарни за тяхната религия, писменост и култура, които пряко или косвено са получили от нас.