От 1949 до 1991 България беше член на СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ) заедно със СССР, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния и ГДР, присъединена в 1950. Албания също участва до 1961. През 1962 се присъединява Монголия, в 1972 – Куба и в 1978 – Виетнам. Освен това в СИВ имаше асоциирани страни и наблюдатели. Европейските страни от СИВ бяха също така членки и на Организацията на Варшавския договор, която просъществува от 1955 до 1991. За СИВ и Варшавския договор ще кажа само, че това бяха организации, изцяло доминирани от СССР, чрез които се реализираше политическото, военното и икономическото подчинение на страните от Източна Европа. През 1990 ГДР стана част от обединена Германия. През 1991 СССР се разпадна на съставните си 15 съюзни републики. От 1 януари 1993 Чехословакия се раздели цивилизовано на 2 държави: Чехия и Словакия. Днес България отново е заедно с тези страни (бившата ГДР като част от Федерална Република Германия, Полша, Чехия, Словакия, Унгария и Румъния), но в Европейския съюз и НАТО. За съжаление обаче ние отново сме на опашката по икономическо и обществено развитие, и стандарт на живота, така както между впрочем бяхме и в СИВ. Днес ние продължаваме да изоставаме значително от същите тези страни. Какви са причините? Ще опитам накратко да дам моето скромно, неангажиращо никого, мнение.

Всички изброени страни преминаха къде повече, къде по-малко успешно през прехода от така наречения социализъм към демокрация и пазарно стопанство. Това обаче има предистория.

Те си имаха истински свои дисиденти, за разлика от България, в която такива се нароиха едва през последните месеци на режима. Съпротивата на хората срещу комунистическата власт е с дълга история в Унгария, Чехословакия, Полша и ГДР. Като изключим горяните през първите години на “народната” власт, тук такава практически нямаше.

Ето какво бе извършено по време на прехода в повечето (не всички) от тези страни:

Те забраниха своите комунистически партии и ги разпуснаха, като не им позволиха да си сменят имената и да се трансформират в други партии. Бе извършено отваряне на досиетата на агентите на тайните служби, на техните сътрудници и доносници. Това бе последвано от реална лустрация и декомунизация. На агентите беше забранено да участват в политическия живот, а бившите комунисти така и не дойдоха повече на власт в нито една от тези страни нито като партия, нито индивидуално. Обществата им бяха имунизирани срещу тях.

Бе извършена истинска касова приватизация на почти всички предприятия срещу реални пари, а не някакви приватизационни хартийки. В резултат повечето предприятия оцеляха и работят. Така мнозинството хора запазиха своята работа, а важните отрасли в икономиката продължиха да функционират, без да спират производството си. В държавния сектор на селското стопанство беше извършена реална пазарна реформа и земята не беше раздробена.

В тези страни не се допуснаха явления като борци, мутри, силови охранители и застрахователи. На местните бандити не бе позволено да придобият икономическа и политическа власт, нито да се превърнат в икономически групировки или направо мафия.

В тези държави нямаше пирамиди, нито масови фалити на банки, нито хиперинфлация. Поради това не се стигна и до фалит на цялата икономика както у нас при Луканов и Виденов.

Никъде в тези страни не се допусна повсеместно корумпиране на правосъдните им системи и полицията, нито например безконтролна власт на главния прокурор.

Между тях няма страна, в която да съществува безпрецедентна концентрация на медии, както при нашия модел. А това е гаранция срещу задушаването на свободата на словото.

Най-главната причина е, че в тези страни се създаде истинско гражданско общество, каквото липсва у нас. Именно то е бариерата срещу установяване на какъвто и да е вид диктатура.

Безспорно днес в Унгария, Полша и Румъния съществуват сериозни проблеми с демокрацията, които биват остро критикувани в рамките на Европейския съюз. Като цяло обаче те не могат изобщо да се сравняват със съществуващите досега проблеми в България. Това, което се случи по време на прехода у нас, е добре известно и няма смисъл аз да го повтарям като мантра.

Не претендирам моят списък от причини да е изчерпателен, но дори само изброените стигат, за да бъде обяснена голямата разлика между България и останалите страни от Източна Европа. Безспорно обаче преходът към свобода и демокрация има своята диалектика. Именно тази диалектика на българския преход показва, че ако бяхме извършили всички или поне повечето от тези неща, които бяха направени в другите бивши страни от СИВ, то сега нямаше да бъдем на незавидното последно място в Европейския съюз.