Човекът, сътворил музикалните ноти, е бенедиктинският монах Гуидо Д’Арецо (990 – 1050). Арецо е малък град в Тоскана, близо до Флоренция. Първоначално монахът се обучава в друг манастир в Помпоза и там вижда как се затрудняват певците при запомнянето на литургичните песнопения. Затова измисля система от музикални знаци, с които песнопенията да се запомнят по-лесно. Идеята му е посрещната със завист от другите монаси, затова Гуидо се мести в Арецо. В местния манастир брат Гуидо обучавал певците в изпълнения на църковни песни. Всички знания и умения се предавали устно в пряко общуване. Певците под ръководството на своя преподавател разучавали всички химни и песнопения, част от католическите меси. Ето защо пълният курс на обучение продължавал около 10 години, твърде много време, което трябвало да се съкрати. Тогава Гуидо Д’Арецо започнал да отбелязва звуците на нотите (от латинската дума nota – знак). Нотите били щрихирани върху четири успоредни линии, всяка от които съответствала на определен тон, отбелязан в началото с буква.  Тогава нотите имали квадратен вид, но днес успоредните линии вече са пет, а формата на нотите е овална. По-високите ноти били отбелязвани на по-високи линии, а на всяка от седемте ноти Гуидо дал име: ut, re, mi, fa, sol, la, si. Това били първите срички от химна за Свети Йоан Кръстител:

UT queant laxis
REsonare fibris
MIra gestorum
FAmuli tuorum
SOLve polluti
LAbii reatum
Sancte Ioannes 

По-късно непознатото UT  e заменено от благозвучното ДО, най-вероятно идващо от латинската дума Dominus (Господ). С измислянето на нотите Гуидо направил своеобразна музикална азбука и вече можел да учи църковните певци да пеят буквално по ноти. Нотите на всяка меса можело да се записват и певците сами да учат нужната мелодия. Монахът трябвало само да контролира процеса. Времето на обучение на певците се съкратило 5 пъти, от 10 на 2 години. Трябва да се отбележи, че Гуидо не е първият, на когото му хрумнало да записва музиката със знаци. Преди него в Европа вече съществувала система от пневми (от старогръцкото πνεῠμα – въздух). Те били отбелязвани в текстовете за литургии, които трябвало да укажат повишаване или понижаване на гласа. Така са създадени нотите, които ползваме днес.