Бурджан (на арабски и персийски: بورجان) е името, с което арабските и персийските историци са наричали България. Около 836 – 847 хорезмийският географ Мохамед ибн Муса ал Хорезми положил основите на арабската география. Той разтълкувал редица основни географски топоними от Птолемеевата география от ІІ век от н. е. Той пръв употребил названието Бурджан за земите на Сарматия, както по времето на Птолемей се е наричала територията от Карпатите до Кавказ. Отъждествяването обаче на българите на Балканите с термина Бурджан извършил за пръв път персийският историк Муслим ибн Абу Муслим ал Хурами през ІХ век, който в 845 бил откупен от плен от Византия. Авторитетният арабски историк Мохамед ибн Джарир ат Табари в труда си “История на пророците и царете” употребявал като синоними за България Бурджан и Бунджар. С името Бунджар били наречени българите и в поемата “Искандер наме” на персийския поет Низами Ганджеви в началото на ХІІІ век. Средновековните арабски хронисти като Ибн ал Факих, Ибн Руста, Ибн Хордадбех, Ал Масуди, Якут, Захария Ал Газвини също употребявали термина Бурджан предимно за Дунавските българи, а също и за българите, живеещи на север от Кавказ и само понякога за Волжка България. В “Книгата на пътищата и страните” в 855 Абул Касим ибн Хордадбех посочил Бурджан шах като владетел на българите. Както знаем обаче от арабския пътешественик и писател от Х век Ибн Фадлан, посетил в 922 Волжка България, нарекъл Булгар страната, а владетеля Алмуш – Цар на сакалибите. Според Ибн Руста (Х век) във Волжка България живели 3 народа: Булгар, Берсула и Есегел. С името сакалиби нарекъл волжките българи още Ал Масуди. Очевидно арабите и персите са правили разлика между Дунавска България, наричана Бурджан (Burjan) и Волжка България, която наричали Булгар (Bulghar). Арабските и персийските извори не са достатъчно добре проучени от българските историци, но от тях бихме могли да получим още много ценни сведения за историята на двете средновековни български държави - нашата Дунавска България и Волжка България.