Прочетен: 1293 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 11.09.2024 12:48
Тауантинсую (на кечуа: Tawantinsuyu) или Империята на инките е най-голямата империя в Доколумбова Америка. Народът на тази империя бил наречен инки, което не било коректно. Всъщност Инка на езика кечуа означава Владетел или Господар. С това име били титуловани хората от управляващата класа в империята. Така испанските нашественици нарекли народа, чиято територия била завзета от конкистадорите на Франсиско Писаро.
Империята на инките Tawantinsuyu била най-голямата и могъща империя до нашествието на испанците. Столицата ѝ била разположена в Куско. Това наименование на града означавало Пъпа на света. Империята възникнала в началото на XIII век. И просъществувавала до 1572 година, когато последните й крепости били превзети от испанските нашественици.
Всичко започнало, когато първият ѝ владетел, Манко Капак, създал града – държава Куско. И в продължение на над две столетия с това се ограничавали владенията им. От своя „пъп на света“ инките контролирали ограничена област около него.
Разширение на владенията предприел от 1438, та до края на властването си на трона, владетелят Пачакути. Той не дошъл с това име. Получил го от верните си поданици, след като завладял народа на чанките в днешен Апуримак. Тогава го кръстили Пачакути, чийто буквален превод бил „Разтърсващ земята“.
И няколко десетилетия Пачакути разтърсвал околните земи. Завладял земите около езерото Титикака, царството Чимор и земите на лупаките и колите. А войските му, водени от сина му Тупак Юпанки, поставили под контрола му обширна част от Андите, приблизително съответстваща на днешните Перу и Еквадор.
При завоеванията си Пачакути използвал успешно напълно мирната асимилация. Изпращал първо свои шпиони в набелязаните области. Те първо проучвали политическо им устройство, военна сила и богатство. След това изпращал пратеници с дарове на луксозни тъкани и други предмети. И така демонстрирал пред местния елит богатството на държавата си. И им предлагал защитата и управлението си. И в голяма част тази политика била успешна. Ако ли пък не успеел, пристъпвал към военни действия. И за да предотврати възможност за отмъщение, избивал победените владетели. А децата им отвеждал в Куско. И наместо да ги унижава, ги внедрявал в инкския елит и асимилирал потомството им.
И така, бавно и полека, Пачакути разширил града държава Куско в империя. И тя се разпростирала на повече от 3000 километра на териториите на съвременната държава Перу, голяма част от Еквадор, западна и централна Боливия, северозападна Аржентина, северно и централно Чили и малка част от югозападна Колумбия.
Инките наричали империята си Тауантинсую (Tawantinsuyu). Което, отново в превод от езика кечуа означавало „Четирите сую“. „Сую“ означавало географска област. И в случая обозначавало четирите главни области на империята, чиито граници се събирали в столицата. Чинчансую (на север), Антисую (на изток, в Амазония), Куласую (на юг) и Кунтисую (на запад).
Получил императорът Пачакути титлата Сапа инка, „син на Слънцето“.
И създал за управлението на империята си централно правителство, управлявано от него, Сапа инка. И му помагали в управлението четири провинциални правителства, начело на които поставил силни ръководители. Държавата си разделил на провинции. А важните ѝ дела поверил на йерархична система от държавни чиновници.
И този държавен апарат, от лицето на Държавата управлявал изцяло бита на поданиците си. Всички членове на народа на империята живеели на място, на което им било отредено и работели това, което им било наредено. Невъзможно било който и да било да смени труда, за който бил роден, или да промени местоживеенето си. За сметка на това, Държавата се грижила за своите престарели и болни поданици. С държавни пари били финансирани и народни празненства.
По-голямата част от милионното население на империята били селяни. Носели дрехи от вълнени и памучни тъкани, а домакинските си съдове изработвали от глина.
Селяните се занимавали със земеделие или скотовъдство.
И тук водеща роля имал императорът, Сапа инка. Негово притежание била цялата земя. И той имал пълна власт над нея. Получавал и една трета от реколтата, добивана от селяните. Другата третина се полагала на жреците. И третата оставала за препитание на самите селяни. От своя дял Сапа инка заплащал на своите чиновници, войници и занаятчии.
Труден за обработка терен се паднал на поданиците на древната империя на Инките. Планински и скалист. И те изградили тераси из стръмните склонове на голяма част от планината. И на тях отглеждали селскостопанската си реколта. Наторявали почвата с естествен птичи тор гуано. И отглеждали царевица, фасул, тиква, картофи и други кореноплодни зеленчуци.
Опитомили пасящите по високите места на Андите лами и алпаки. И започнали да ги използват за транспорт на стоки, месо и вълна.
Цялото население дължало и данък под формата на труд. Всеки поданик бил длъжен да участва при строежа на пътищата и храмовете. Мъжете били длъжни да се отзовават за служба в армията. С принудителен труд в полза на държавата били съградени от поданиците на империята и каменните градове.
Не познавали инките високите технологии на строителство на Стария свят в Европа. Разполагали със свои. И до днес стоят древните им градове и храмове. Онези, които не били тогава намерени от испанските конкистадори. Защото намерените били разрушени. И с материала от тях били издигнати испанските католически храмове. Само дето се срутили творенията на „високите технологии на строителство на Стария свят“ още при първото голямо земетресение през 1650. Срутили се почти до основи. Построили ги наново испанците. Но се срутвали те частично при няколко последващи земетресения. А строежите на инките стояли. Стоят си и до днес.
Не само градове построили инките. И пътища, и мостове построили те. Така успяли да организират транспорта и комуникациите в империята около две главни пътни артерии. И от тях към всяко селище се отклонявали второстепенни пътища. Над 27 000 km заемала тази мрежа от пътища.
Пътищата прекосявали планинските клисури и пропасти посредством дълги висящи мостове. Въжетата им от плътно усукани растителни влакна достигали често на дебелина размера на човешко тяло. Буйните планински реки инките прекосявали през плаващи „мостове“ от балсови салове.
Търговците пренасяли стоките си с кервани от лами. Но ездитни животни нямало в империята. И вестоносци разнасяли пеша съобщения и пакети из цялата империя. Часкуи наречени били вестоносците. Всеки един от тях пробягвал определени километри, носейки стока или съобщение. А след това я предавал на щафетен принцип на следващия бегач – вестоносец. Смените извършвани били в пощенски станции, построени на определени разстояния по пътищата. А за да се извърши по-бързо смяната, вестоносецът часкуи съобщавал за пристигането си като надувал голяма морска раковина.
Като щафета от вестоносците се предавали и древните кипу, единственото подобие на писменост, останало до нас. Кипу представлявало дълго въже, на което древните прикрепяли множество цветни връвчици с навързани по тях възли. Всеки възел носел определена информация. А информацията обикновено била цифрова и се отнасяла до данъците, броя на населението. Въжето кипу се навивало на топка и така се съхранявало и пренасяло. А при нужда от съдържащата се в него информация, разпъвали инките дългото въже и „четяли“ по висящите надолу връвчици.
Официалният език в империята бил кечуа.
Не познавали инките и паричните знаци. Функционирала икономиката в Империята на инките на основата на разменна търговия на организираните пазари.
Част от трудовата си повинност поданиците на империята полагали чрез работа в в сребърните мини и занаятчийските работилници.
Не познавали те желязото. Имали за сметка на това злато. И го ценяли основно като строителен материал. С него били облицовани тротоарите и основите на сградите. Заради така разточително изложеното злато се смаяли испанските нашественици. И то било една от причините за инвазията им.
А в работилниците изработвали древните изящни предмети от злато, сребро, платина и скъпоценни камъни, които използват за накити или при религиозни ритуали.
Множество религиозни форми съществували в обширната империя. Голяма част от тях свързани били с Уака – локални свещени места.
Основен бил култът към слънцето, Богът Инти. Слънцето подпомагало растежа на посевите. Без него не било възможно земеделието, а именно чрез земеделието създавали древните народи на Андите прехраната си.
Най-главният им празник бил Капак Раями – Големият празник на Слънцето. Провеждал се той в имперската столица Куско по време на най-дългия и на най-краткия ден в годината. Празникът започвал в ранна утрин. Тогава императорът, Сапа инка, предлагал златна чаша със свещено пиво на Инти и му принася в жертва бяла лама, за да измоли неговата помощ и закрила.
Въпреки че положили неимоверни усилия испанските конкистадори да заличат древните вярвания на поробения народ, празнуват и до днес наследниците на древния народ на Андите своя Капак Раями.
Друг важен Бог бил Виракоча. На него инките отреждали ролята на създателя на човечеството и на целия свят. Създал той човечеството на остров в езерото Титикака. След като създал хората, Виракоча им дал храната и племенните облекла. Показал им местата, на които могат да живеят. Научил ги на занаяти, с които да устроят живота си. И след като сторил това, Виракоча се оттеглил и оставил при хората по-нисшите божества.
Пачамама била също една от основните Богини, почитана и до днес от коренното население на Андите. Пачамама е майката на Инти, Бога на слънцето, и Мама Кила, Богинята на луната. Пачамама е „Земна майка“, която със силата си поддържа живота на земята.
В зряла възраст мъжете и жените на древната империя създавали семейства. Обичайната възраст за женитба при мъжете била около 20 години, а при жените около 16 години. Мъжете с висок социален статут можели да имат по няколко жени. А тези с по-нисък били ограничавани до една.
Браковете при инките приличали повече на бизнес споразумения. Често браковете започвали на изпитателна основа. При това двамата младоженци постигали споразумение относно продължителността на изпитателния им брак. И ако мъжът усетил, че не това е неговият път, или пък жената поискала да се върне в бащиния дом, бракът им приключвал. Едно единствено ограничение им било поставяно. Разтрогването на брака било възможно единствено, ако все още двамата съпрузи нямали дете.
След брака задълженията по къщата поемала омъжената жена. Тя трябвало да готви и да наглежда децата и добитъка. Много важна била функцията на жените и в поддържане на района около къщата. За добрата му поддръжка и подредба следяли публични инспектори. По време на бременност, към задълженията на жените се прибавяла и необходимостта да се молят и да правят дарове на Канопа, бога на бременността.
За сметка на това жененият мъж участвал в строежа на държавата, както и в отглеждане на реколтата чрез трудовата си повинност.
Новородените деца инките наричали „уауа“. Така наричали и новородени животни. А поради високото ниво на детска смъртност, бебетата не получавали човешки социален статут до навършването им на 2 или 3 години. Достигането на тази възраст се отбелязвало с церемония, по време на която детето получавало първата си прическа и име. А след церемонията детето пораствало от „уауа“ на „уарма“ – полово неутрално наименование на дете, което все още не умее да говори много добре. И едва след навършване на 7 години, децата започвали да се наричат таски (момиче) и макта (момче).
Така изградил империята си Пачакути. След смъртта му през 1471, Тупак бил провъзгласен за десетия Сапа инка. И през следващите 15 години той завладял нови територии на юг, север и запад. През периода на неговото управление продължило и строителството на пътищата и градските съоръжения.
Ограничени територии на север завладял и синът на Тупак, Уайна Капак, който станал Сапа инка през 1493. В чест на новите си владения той построил втора столица на империята си в Кито.
За първи път спрян бил победният ход на войските на инките през 1527, малко след смъртта на Уайна Капак. Тогава настъплението им в Амазония било спряно при река Чинчипе от народа хуваро.
За жалост, след смъртта на Уайна Капак двамата му сина, Уаскар и Атауалпа, не успели да разделят наследството си. И във великата империя избухнала гражданска война за надмощие. И това направило възможна испанската колонизация.
Апетитите на испанските конкистадори започнали малко по-рано. За първи път те, водени от Франсиско Писаро и неговите братя, достигнали територията на инките през 1526. Те бързо се уверили, че попаднали на богата страна. Последвала още една проучвателна експедиция през 1529. За пореден път се уверили испанците във възможността за голяма материална плячка. Видяли в лицето на поданиците на империята също много души за присъединяване към католическата си религия. И Писаро се отправил към Испания, за да уведоми кралица Изабела.
Той получил правомощия да завземе територията на инките, а себе си да обяви за неин вицекрал. Завърнал се в Перу през 1532. За зла участ на инките, намерил империята в разгара на онази гражданска война за наследството на Уайна Капак. Както често в историята, гражданската война между братята Уаскар и Атауалпа била съпътствана от отслабващи империята бунтове на подчинените от нея народи.
На всичкото отгоре, от тъмните векове на мръсотия и болести в Европа, испанците донесли едра шарка, грип, тиф и дребна шарка. Не устояли на непознатите болести народите на Андите. И отслабили тежки епидемии още повече и без друго отслабената военна мощ на империята.
Испанските завоеватели се възползвали, както и от удобната пътна система, изградена от инките. И завзели земите им до 1535. И изнасяли богатствата им, и градили свои градове на завладяната територия с труда на завладения народ близо 300 години.
В началото на 1800-те години започнало масово движение за независимост на латиноамериканските държави. Именно в съвременната столица на Перу, Лима, се укрепили испанските военни сили. И именно заради това Перу останала една от последните държави, получили своята независимост.
Но навлезли в чертите му през 1820 военните подразделения под командването на генерал Сан Мартин. Наложили му морска блокада. И една година по-късно вицекрал Хосе де ла Серана бил евакуиран от столицата си заедно с роялистката си армия.
И на 28 юли 1821 Хосе де Сан Мартин провъзгласил независимостта на Перу.
Приказките обикновено са с щастлив край.
Много поуки има в тази "приказка".
Който има очи може да ги види, който има уши - да ги чуе, който има сърце - да ги преживее, който има разум -да се поучи...
Поздрави!!!
Змията е голям символ за тях, на първо място за продължаване на рода.Танцът със змии е ритуал за свързване с боговете на облаците, дъжда, светкавиците и гърма. Той е специфичен ритуал за дъжд, което олицетворява и плодородието на земята, чрез дъгата.
Освен това змии има и по каменни блокове, които не са издълбавани, а изпъкнали от отнемането на камъка от строителите. Установено е ,че те са така разположени, че предизвикват странни вибрации на каменните структури, които ги вклиняват, запълвайки и най-малката кухина между тях, от където идва и непоклатимостта им при природни бедствия.
Пачамама наричат още и царевицата...
