Прочетен: 1712 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 03.03.2025 16:25
България и нейните граници със самата себе си
Историята на Балканите е белязана от войни, миграции и асимилация на цели народи. В този контекст България се оказва държавата, която, въпреки съществуващите си граници, на практика граничи със самата себе си. В продължение на векове българското етническо землище е било много по-голямо, но в резултат на политически игри, войни и насилствени асимилации, огромни български общности са били претопени в съседни държави.
Българите в Румъния
До XIX век българското население във Влашко и Молдова е било значително. Южна Влахия, включително Букурещ, е била гъсто населена с българи. Българският език е имал силно влияние върху румънския, а до края на XVIII век официалният църковен и административен език в княжествата е бил старобългарският. След 1878 Румъния засилва румънизацията на Северна Добруджа, като систематично асимилира и прогонва местните българи.
Българите в Сърбия
Днешна Източна Сърбия – Нишко, Пиротско, Тимошко и Западните покрайнини – е била изконно българска територия. През XIX и XX век Сърбия провежда активна политика на сърбизация, като насилствено сменя имената и езика на местното население. Торлашкият диалект, който се говори в тези региони, е всъщност български, но е представян като "сръбски диалект". След Балканските войни и Първата световна война десетки хиляди българи са прогонени или избити.
Българите в Македония
Македония е неделима част от българската етническа и културна територия. Още от Средновековието тук живее компактно българско население, а писмеността и книжнината на региона са част от българската традиция. След 1945 под сръбско влияние започва процесът на "македонизация", с който българите са насилствено приобщени към новосъздадената македонска идентичност. Репресиите срещу българското самосъзнание водят до масови арести, убийства и емиграция.
Българите в Гърция
Беломорска Тракия, Егейска Македония и част от Западна Тракия са били с преобладаващо българско население до началото на XX век. Гръцката държава провежда активна политика на елинизация чрез забрана на българския език, насилствена смяна на имената и гонения. След 1913 и особено след гръцко-турската война (1922), хиляди българи са прогонени към България. Спогодбата Моллов-Кафандарис през 1920 окончателно решава съдбата на останалите българи чрез размяна на население.
Българите в Турция
До началото на XX век в Източна Тракия, Одринско и дори в Истанбул (Цариград) има силно българско присъствие. През XIX век българите в Одринско имат добре организирана църковна и просветна дейност, но след Балканските войни и Първата световна война са принудени да напуснат родните си места. Днес българското наследство в Турция е сведено до исторически паметници и малки български общности в Истанбул и Одрин.
Българите в Албания
В Албания също има значителна българска диаспора, особено в районите на Корча, Голо Бърдо и Преспа. Въпреки това, албанската държава дълго време отказва да признае съществуването на българско малцинство. Българите там запазват езика и традициите си, но са подложени на асимилация и албанизация.
България наистина граничи със самата себе си. Почти всички съседни държави са изградили част от своите територии и идентичност върху българско етническо и културно наследство. Чрез асимилация, политически манипулации и насилствени изселвания голяма част от българите в тези региони са претопени или изгонени. Време е истината за историческото и културно влияние на българите на Балканите да се казва открито и без колебание.

.jpg)

Дори синът ми ми прави забележка, че обърквам децата /внуците ми/ с моите размисли и болки.
Мен наистина ме боли!
Родът на татко е от Беломорието, както казваше баба, а не от Егейска Македония, както я наричат сегашните македонизирани "историци".
Преди десетина години изпълних завета на татко - да отида до нашето село.
Всичко си беше така, както татко ми го описваше.
Къщата, най-голяма в селото, макар и грохнала от старост и мъка беше точно там, къде татко е живял две години по време на ВСВ, църквата, която е построена "току" над нашата къща от дядото на моя дядо, зеленото на нивите и Стъргач планина...
Заплаках още като навлязохме в територията, за която бях слушала много от татко и баба.
Всичко си беше там. Само Българите ги нямаше.
Беше сменено и името на Храма - "Успение Богородично", а е било "Свети Дух" или "Света Троица" /тук спомените ми се размиват - от мъка и сълзи/.
Благодаря ти за тези очистителни сълзи!
