ЛЕГЕНДАРНИЯТ ГРАД БАЛХ

(Продължение от предходната статия Евразия)

Вече съм писал в блога си за град Балх, столицата на Балхара, нашата прародина:

https://laval.blog.bg/history/2018/05/17/balh.1609009

“Балх (на дари, пущу и фарси: بلخ / Балкх - Balkh /; на старогръцки и бактрийски: Βάχλο) е малък град в Северен Афганистан с население 77000 души. Той стана известен в България с книгите на Петър Добрев. Според памирската теория Балх е столица на страната Балхара, която е известна и като Бактрия.”

През 4 в.пр.н.е. Александър III Македонски или Александър Велики с походите си на Изток раздвижил Централна Азия и следващите 1000 години Балх останал основен кръстопът по Пътя на коприната, водещ към Китай. Когато арабите пристигнали тук през седми век, нарекли Балх Майката на градовете. Балх, не е проучен дори бегло, а археолозите тепърва започват да пишат със златно букви в историята му.

Историческите сведения сочат, че най-прочут от тамошните градове бил именно древният Балх, наричан от гърците Бактра, откъдето дошло и тяхното име на цялото царство - Бактрия. За разлика от тях, персите го наричали Балх и Зариаспа, което значи на персийски Златоконният град, т.е. градът на Златните коне.

Балх се намирал в благодатна земеделска област - така нареченият Балхски оазис, който е едно равно обширно поле, напоявано още в древността от безброй канали. Там процъфтявало открай време земеделието и градинарството, а на изток от полето - по ниските хълмове и предпланини на Хиндукуш, са се простирали обширни и богати на трева пасища, където някога се отглеждала една прочута порода коне - легендарните Балхски коне.

Китайците наричали тези коне с името Небесните коне, а изразът "кон от Балх" се среща и в старите санскритски ръкописи като нарицателно название на бързите и добре отгледани коне.

За облика на древния Балх говорят твърде картинно изразите, с които го наричали чуждите народи. В най-старата арменска книжнина той се споменава като „царственият Балх" и „майката на всички градове", защото от него в древността произлезли редица видни царски династии, включително династиите на Партянските царе и Арменските Аршакиди.

„Царственият Балх - майката на всички градове"

Преди повече от 1000 години, Марко Поло, посещава руйните, прочути из античния свят, като средище на антично богатство и напреднала култура. Тук е хвърлена пъпната връв на една от първите монотеистични религии - зороастрийството, а Александър Велики избира оттук своята втора жена, Роксана. Изглеждащ разсеян, Бесенвал, разказва необикновенно и пъстро описание на Зороастрииски огнени олтари, Будистки манастири, Християнски обители, и Мюсюлмански джамии. "Тук сме на над 3000 години живот, казва той, а в Афганистан, историята буквално е под всяка човешка стъпка”.

Разположението на страната на кръстопътя на Азия и големите търговски пътища, привличали търговци, изкуствоведи, номади и завоеватели (не е случайно, че по-късно българите са избрали Балканите, един друг кръстопът, за своя нова страна). Руините на Балх, наред с още стотици открити древни градове и религиозни капища, показват наследството обхващащо много векове и култури. Находки, в тези пазарни средища, осветляват, не само Бактрийската История, но тази на Западната Цивилизация и цяла Евразия.

Арабите, които се появили там през VIII век, твърдели, че от Балх произлезли египетските фараони, а от съседния град Серахс - техните везири. За големината на Балх се разказвали легенди в древния свят. Според арабския книжовник Ибн-Надим /IX в./ Балх е бил един от седемте най-големи градове на света и стените му в древни времена били толкова високи, че когато вятърът отвял едно знаме, издигнато върху тях, то отлетяло на няколко фарсаха /десетки километри/. Арабите твърдели също, че от Бактрия, която те наричали Балхара, били пренесени в Египет някои ценни култури и особено едрите балхски пъпеши.

Но защо Балх е възникнал именно там, между планините на Хиндокуш и реката Амударя? От една страна географското местоположение е ключово. Балх е разположен на място обградено от високоплодородни почви, и напоявано от реката БАЛКАБ, и до днес. По този начин градът е бил вечно осигурен откъм храна. И действително в древността си Балх е бил известен със първокачественото си грозде, портокали, уникалните си водни лилии, а по късно и със високодобивната захарна тръстика. И до днес се смята че най-сочните дини идват от близкият Кундуз, а най-добрите камили - от района на Балх.

Друг фактор древните българи да построят столицата си на това място са няколкото търговски пътя, на запад към Херат и Иран, или на север пресичайки Аму-даря към Самарканд. Долината на река Балкаб не е изменила древното си корито и все още върви през долината Бамиян, чак до Кабул. По поречието и е вървял и пътя пресичащ Хиндокуш. Но географското разположение е само възможност, а Балх достига световно величие, със свойте отлични майстори и занаятчии, добрата търговска политика, и множеството поети. Можем да заключим че Балх винаги е бил по-богат, отколкото силен, и това го е правило апетитна плячка за множество диви племена.

Китайците наричали този град с две имена БОТИ и БОЛО, първото от които произлизало от гръцкото име Бактра, а второто - от собственото му име Балх. Те също рисуват древния Балх като огромен и дори уникален град. Според някои сведения, преведени неотдавна от китаиста И. Малявкин, обиколката на града била повече от 80 ли /над 24 км./, а според други по-скромни данни - 20 ли /6 км./, но дори и втората величина е внушителна, защото в древността най-големите градове рядко са надхвърляли 3 - 4 ли /1 - 1,5 км./.

Вътре в града и около него имало три концентрични крепостни стени, строени още преди III-ти в. пр.н.е. Площта на древния град Балх била разделена на три части, всяка обградена със стена. Най-вътрешната част представлявала замък на владетеля. Средната част на града е била разделена на занаятчийски квартали. Най-отвън е имало предградие, чието многолюдно население е било заето със земеделие и животновъдство. В това предградие е имало многобройни пазари. По този начин, ядрото на средновековния град Балх се състои от три части: “кухандиз” (цитадела, замък) наречен вътрешен град (шахр-и дарун), “мадина –араб.” или “шахристан”, известен като външен град (шахр-и бирун) и предградие (рабад-араб.).

Стената на “мадината”, т.е. втората градска стена, била построена от глина и нямала ров, но била извънредно мощна. В епохата до арабското нашествие, в тази стена имало 6 врати, които били наричани: Сатманд, Бахи, Хинд, Йахудийа, Турк и Чин. Предполага се, че до тези врати е имало и квартали, компактно населени съответно с индийци (хинд), евреи (йахудийа), тюрки (турк) и китайци (чин).

Улиците на древния Балх били широки и просторни. В града имало множество великолепни дворци и канали с чиста и проточна вода, покрай които нагъсто растели дървета. Жилищните квартали на средновековния Балх се намирали в «шахристана», където са били разположени и отделните квартали на занаятчиите. Самият «Шахристан», т.е. външния град бил обкръжен с обширен «рабад», т.е. крайградски квартал, в който били разположени многобройни пазари. Обширният «рабад» в древността е бил обкръжен с голяма стена, която обхващала също и всички прилежащи поселища, земеделски участъци и места за паша. Разстоянието от нея до втората градска стена на Балх е било 5 фарсанга. В стената на рабада имало 4 врати, разположени на разстояние от 12 фарсанги една от друга.

Развалините на стария Балх заемат площ не по-малко от 4500 дка. По археологически данни, първите две градски стени на Балх, т.е. стената на «кухандиза» и стената на «шахристана» са издигнати още в епохата на античността. Към това време се отнася и построяването на третата градска стена, т.е. стената на «рабада». Тя е построена в III в. пр. н.е. и има дължина над 200 км. В древността тази стена обкръжавала обработваемите земи и целия Балхски оазис и го защищавала от настъпването на пясъците и от нашествията на чергарите. Външната стена на Балхския оазис не е толкова мощна като вътрешните две градски стени, но тя е усилена отвън с кули и има многобройни бойници.

Освен Балх в стари времена в тази страна съществували и множество други градове, от които най-известни били Варну, Мадр, Хулм /дн. Ташкурган/, Тармита, /дн. Термез/, Наутак, Рави /дн. Роб/, Каписа /Кабул/ и др. В полетата и ниските долини градовете на някои места се редували през 4-5 км. един от друг, затова някои гръцки автори са нарекли завоюваните от Александър земи край Балх с красивото име „Страната на хилядата градове".

Разчетен от проф. Симс-Уилиямс е документ, написан на място, наречено Варну. То е близко до днешния Аорнос, споменато от Ариян, като един от двата най-важни града на Бактрия. Според Пол Бернард и други Аорнос е разположен близо до Кхулм или Ташкуган, където долината на река Кхулм, в която Рон и Саминган са разположени, се разтваря в плато. След като почти цялата колекция на бактрийски документи е част от царския архив на царете на Роб, то присъствието на този документ може да означава, че Варну също е било част от важните селища в Бактрия.

След като само в една долина от 50 км. /Сурхан даря/ по сведение на споменатите археолози се наброяват около 110 старинни крепости и градове, а почти толкова има и в Бишкентската долина край Кафирниган и редица други долини в Южен Таджикистан, не е трудно да се пресметне, че около I век сл. Хр. броят на постоянните селища извън главната столична област около град Балх е възлизал на не по-малко от няколко стотици, поради което изразът „Страната на хилядата градове" никак не е неуместен.

Интересно е също, че за големите богатства на някогашна Балхара е оставил сведения и известният римски историк Тацит, който обаче за разлика от Ктесий не споменава нищо за асирийския поход, а съобщава, че това царство привлякло апетитите нa египетските фараони и било нападнато от войските на Рамзес ІІ в ХІІІ в. пр. Хр., който успял за известно време да го завоюва.Ранните китайски хроники също споменават едно старо българско постижение. Според тях някога откъм древния град Балх, столица на източното царство Балхара, дошли в Поднебесната империя изкусни майстори-стъклари, които предали на китайците един от най-сложните древни занаяти - отливането на цветни стъкла. Били обучени повече от 1000 ученици. "Оттогава цветните стъкла поевтиняха в Поднебесната империя" - отбелязва по този повод историческата хроника на династия Тан.

В същите летописи се възхваляват и необикновените коне, отглеждани в така наречения "Западен край", към който е принадлежала и някогашната Древна Бактрия /Балхара/. Китайците наричали тези коне с името Небесните коне, а изразът "кон от Балх" се среща и в старите санскритски ръкописи като нарицателно название на бързите и добре отгледани коне.

Към старите български постижения принадлежи несъмнено и особеният начин на заквасване на кисело мляко чрез късче сушено чревце от новородено агне или козле. Днес този вид закваска се употребява най-вече в планините на някогашното царство Балхара, сред дардите от Хиндукуш, което показва, че той е бил изобретен в българската прародина и заедно с българите е изминал дългия път от планината Имеон до Балканския полуостров.

Сензационни открития в Азия от последните години

Един от най-големите археологически обекти в Афганистан е Ай Канъм,/ Лунна жена-от перс./ или още известен като Александрия на река Окс (днешна Аму Даря). Градът се намира на 4945 км от Рим, на 4070 км от Пела, но не отстъпва по нищо на блясъкът им. Все още се спори кой е изградил града. Според едни това е Хефестион - близък приятел на Александър Македонски, но е открит културен пласт от два века преди идването на Александър Македонски по тези земи.Крепостта се открива съвсем случайно през 1961. Преди това се е смятало, че наличието на такъв град е само легенда. Ай Канъм (луната жена), преименуван от Александър на "Александрия на Оксус", пред 328 преди новата ера, все още пази и единични екземпляри на елинистична култура.

Именно там в древната обсерватория, преименувана от Александър Велики на негово име е открит т.н. „прабългарски календар”.

Омелиян Прицак (Българският именник и езикът на протобългарите. Висбаден 1955) цитира китайска география от 10 в. в която са предадени данни от изчезнал труд писан през 7 в. Тук, именно, се потвърждава безспорния факт, че 12 годишния цикъл е използван за календарни цели от жителите на областта между Самарканд и Бухара.

Научно е доказано, че Българите в далечното минало са притежавали един от най-съвършените календари в света, по-приемлив от китайския и индийския начин на леточисление, по-достъпен и по-практичен. Сега, когато от няколко години насам в една от комисиите на ООН и в ЮНЕСКО се обсъжда нов календар, валиден за цял свят, създаденият преди векове от прабългарите календар ще послужи като модел и източник на идеи за изработване на такова календарно летоброене, което ще бъде прието от всички народи, населяващи земното кълбо .”

За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти около Слънцето, Българите не само знаели това - издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 планети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това „без малко" с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точното астрономическо време, измерено днес!!! Основавайки се на тези свои астрономически знания, Българите създали най-съвършения календар, известен досега.Според професор Васил Златарски за начална година на хронологията на прабългарите трябва да се приеме 5505 преди Христа, което съвпада с времето на потопа в Черноморския басейн след образуването на Босфора. Ако приемем тази хипотеза, настоящата 2011 година би трябвало да бъде 7516 поред по българското летоброене - или 7516 IYI (ЮВИ), т.е. от акта на сътворението, което всъщност означава този изконно български символ от Ранният Неолит на възраст повече от повече от 7000 години.

В древната българска хронология има периоди от 3, 10, 12, 17, 19, 21, 30, 47, 50, 53, 300, 600, 4332 и др., които служат като общоприети интервали от време. Най-дългият известен такъв интервал е от 6328 години. Той е споменат в един непълен надпис от времето на хан Омуртаг от 823 година след Христа. Текстът се състои от 14 реда, вероятно представляващи заключителната част от договор между Дунавска България и Византия. Надписът е върху мраморна плоча по всяка вероятност от престолния град Плиска. Ето какво пише на нея: ”[…от управлението на владетеля] името му е [Хан Омуртаг Ювиги]. Годината на явяването на истинския бог беше 6328. Те принесоха жертва и се заклеха в написаното в книгите [договорите]…” Така че прабългарите са сред народите с най-ранна календарна система в света–факт, който доказва древността на българската цивилизация.

Българската експедиция, наречена Българи - Прародина - Балхара, през 2008 година откри Двойник на Мадарският Конник открит в земите на Бактрия!

Българската експедиция, наречена Българи - Прародина - Балхара, през 2008 година откри "двойник" на Мадарския конник в Северен Афганистан. Едно от шокиращите открития е, че конникът се нарича Мадара. В Афганистан имало и местности Шумен и Варна, а учените са записали легенди за героя Ходжа Болгар. Над 800 думи с еднакво звучене и значение са открити в българския и фарси, официалния език на Иран. И до днес в региона за красавиците се казвало, че "са хубави като българки", а фолклористите чертаели паралели между местните ритми и българската народна музика.

Наложените хипотези за произхода на българите се пропукват, смята иранистът доц. д-р Иво Панов. Не можем да твърдим, че са хуни - монголоидността не им е присъща, не би трябвало да ги сродяваме и с тюрките, казва участникът в експедицията "Българи-прародина", проведена в края на 2008 г.

Според доц. д-р Панов планината Памир, в чиито скали е изсечен конникът, вероятно е прародина на българското племе.

Мадарския конник

Названието на конника, който е открит в областта Шамарк в Афганистан е сходно с това на нашия в Мадара, но е пресилено да се твърди, че конникът в Северен Афганистан е близнак на този, който се намира у нас. Това обясни в интервю за Дарик иранистът доц. Иво Панов, един от участниците в научната експедиция, която посети Афганистан през август и септември миналата година, както писа "Списание 8". „Всъщност афганистанският конник има две названия..." – казва доц. Панов.

Доц. Ружа Нейкова от Института за фолклор БАН, заяви във връзка с това откритие: "За мен, както казах, е много сериозно предизвикателство самото название. На толкова хиляди километри... Названието. Значи, нашият е Мадарски, този е Модар или Мадр, така се нарича конникът и мястото. На толкова хиляди километри едно и също название на два каменни релефа не може да бъде случайно. Това е нещо, което тепърва трябва да се, поне да се опитаме да разберем каква е причината за този паралел. В индо-иранския свят „мадар" означава майка.

Ако приемем, че това е нашата прародина, съвсем логично е, българите да разнасят топонимията на тази територия на запад, те просто я транспонират. Имаме много паралели с топонимията на север от Кавказ, там където е била Велика България. Имаме, естествено, и на Балканите. Имаме много съответствия в тази топонимия, например Хисар, ето този Модар или Мадр, Шипка, шипки, Варна, варно, шуман, Шумен. Това е, което ми идва в момента в ума. А иначе езиково има много съответствия и съответствията не са само на езиково равнище, те се проявяват на различни равнища и тепърва... Това беше нашата цел, така, да прокараме една пъртина, ако мога да се изразя, едно пътище за бъдеща работа и да огледаме една такава територия, която според летописите вероятно е наша прародина."

Освен изключително размирния Афганистан, по време на 25-дневното пътуване, учените от България посещават още Узбекистан и Таджикистан. „В Афганистан се ограничихме с посещение на най-спокойната част от страната – северната, където на около 2500 метра надморска височина в областта Шамарк се намира скалния релеф, изобразяващ конник” – разказва доц. Панов. „До мястото, където е той около 40 мин. се придвижвахме с джип, още около половин час по кози пътеки” – обяснява той. По думите му нишата, където се намира афганистанския релеф е издълбана в червена скала, в краката на коня се вижда чудовище - вероятно е дракон, тъй като той присъства навсякъде в персийската митология, вижда се иранското влияние.

При посещението си в Шамарк учените установяват, че част от главата на коня и тялото на конника липсват. Унищожени са от талибаните след 2003 г. при една от поредните им инвазии.

Пред Дарик доц. Панов каза още, че е рано да говорим за датировки на скалния релеф, да се правят изводи и паралели. Нужно е да се направят много проучвания, да се дадат много отговори, свързани с хипотезата за иранския произход на прабългарите, за техните памирски корени.

Името е едно предизвикателство в този случай, каза доц. Ружа Нейкова от Института за фолклор - БАН за открития конник в Северен Афганистан и съпоставянето му с Мадарския у нас. Не може да е случайно. Но анализите тепърва ще започнат и на самия обект, и съпоставките, разбира се, заяви доц. Нейкова пред БНТ. Има няколко датировки на открития в Памир паметник. Едната, която на мен ми е известна, е IV век, но всички казват, че той е по-ранен. Много е рано да се определи по-точно, необходимо е интердисциплинарно изследване на археолози, историци, езиковеди.

Изключително интересен обект на изследване за учените са думите в българския и персийския език, които имат общ произход. Наброяват около 800. Част от тях липсват в турския и арабския език. Сред примерите са думи като механа, шадраван, диване и др.

Освен доц. Иво Панов, в експедицията са участвали още: Петко Колев – председател на Общо българска фондация „Тангра”, доц. д-р Ружа Нейкова – фолклорист, етнолог и музиковед, Иво Леонтиев – преподавател в НАТФИЗ, оператор, фотограф, д-р Славян Стоилов – специалист по вътрешни болести. Ръководител на експедицията е бил доц. д-р Александър Илиев – преподавател в НАТФИЗ, режисьор, оператор, фотограф с интереси в областта на културната антропология. Пътуването се е осъществило под егидата на БАН, СУ и министъра на външните работи Ивайло Калфин.

Днес в земите,където на времето се намирала българската държава Балхара - или Бактрия, както я наричат гърците, живеят пущуните.

Пущуните са европеиден ираноезичен народ, населяващ югоизточната част на Афганистан и северозападните райони на Пакистан. Общата им численност е около 8 000 000 души. По религия са мюсюлмани - сунити. Делят се на племена. По-големите са африди, моманди, оракзаи в района на Хайберския проход. Северно от Пешавар обитават юсуфзаите, а западно, хаттаки и вазики. В Северен Белуджистан е племето какари.

Пущуните пазят много български думи, използват звука "ъ". И до днес в региона за красавиците се казвало, че "са хубави като българки", а фолклористите намират непосредствени паралели между местните ритми и българската народна музика. От всички военни контингенти днес там афганистанците се разбират най-добре с нашия. Такива примери са много.

Оценявам патриотизма ти и гласувах ЗА но неотдавна научих нещо,което ме шокира бих казал. В автохтонния произход на Българите от десетина години не се съмнявам вече,но винаги съм се чудел как и кога са се озовали те в Памир. Както се откри напоследък обаче,понятието БАЛХАРА е много късно: то се е появило чак през 8-9 век след Христа т.е.- по времето на Крум или Телериг. С него е обозначавана отначало една индуска династия а после- нейната държава в Южна Индия та как и кога са го набутали на нас- това не мога да кажа.

Подозирам обаче,че още в комунистическо време някой наш алпинист или дипломат го е чул някъде в Индия и чул-недочул го е донесъл тук,мислейки че намира прародината ни. Оказва се кукиш обаче- Българи,и то Волжки а не Дунавски са отишли там чак през 9-10 век по линия на търговията,след което името им станало известно на тамошните народи. За Календара ни има данни,че негови варианти са били известни още на древните сирийци и египтяни което следва да каже,че той е бил митанийски респ.древноарийски и палеопонтийски,а първообразът му се е намирал несъмнено на Балканите или в северна Месопотамия няколко хиляди години преди цивилизациите на Шумер и на Египет.

Благодаря за мнението и за това, че споделяш интересните си размишления. Въпросът за произхода на българите винаги е бил обект на много разисквания и различни теории, и мисля, че е полезно да обменяме идеи.

Лично аз не споделям автохтонната теория за българите на Балканите, както и някои други тълкувания. Смятам, че българите произхождат от региона на Балхара (района около Памир и Афганистан), преминават през Кавказ и постепенно се установяват на Дунав в периода, когато започват да формират първото българско държавно образувание. Процесът е сложен и многопластов, като те не са се озовали на Балканите директно от местата, с които се свързват в автохтонните теории.

Балхара, макар и да се е използвало за описание на индийски династии по-късно, е и географско понятие, което включва именно територии, през които са преминали и се установили прабългарите, за да се озоват в региона на Кавказ и по-късно на Балканите.

Разбира се, ние можем да имаме различни интерпретации на тези исторически процеси, и за мен българите, като народ с изключително богато и многослойно наследство, са преминали през тези етапи по начин, който няма как да бъде обяснен само с една теория.

Надявам се, че ще продължим да обсъждаме тези въпроси, защото те са много интересни и важни за нашето разбиране за произхода ни.

Поздрави!