И аз съм ходил веднъж в най-голямата страна. Само че не в Москва и Санкт Петербург, а в Краснодар, при кубанските казаци. През 1993 като млад мениджър бях включен в състава на българска бизнес делегация. Това беше най-странната ми командировка в чужбина. Целта на посещението беше да се учреди смесено акционерно дружество. После разбрах, че просто са търсели работа за руския консул във Варна. Мандатът му изтичаше. Летяхме с украински чартърен полет с междинно кацане в Симферопол, Крим, Украйна. Като кацнахме в Краснодар, нямаше даже гранична проверка. Просто никой не беше разбрал, че е дошъл полет от чужбина. Взеха ни с два автобуса от летището. Разделиха групата на две. По-важната част от делегацията ни беше настанена в хотела, в който беше и ресторанта. Ние обаче, по-скромните се оказахме в по-добрия хотел, макар да бяхме по трима в стая. Гостиница Москва, разбира се. Три пъти на ден, сутрин, обед, вечер, автобусът ни превозваше до другия хотел. Веднага, щом си оставихме багажа, ни заведоха в другия хотел на банкет. И пред двата хотела имаше два плътни кордона. От млади момичета и милиционери. Девойките, повечето с вид на ученички, се предлагаха на чужденците за по 2-3 долара. Тогава 1 долар беше точно 1000 рубли. Както разбрах, заплатите им бяха 5 $. Милиционерите не само, че не им пречеха, но им съдействаха. Освен централната рецепция във фоайето, на всеки от етажите имаше рецепция, където се оставяха ключовете. Долу пред двата асансьора на партера дежуряха по двама милиционера. За да се качат горе в хотела, девойките си плащаха. Масата на банкета беше много дълга. От едната страна бяхме ние, българите, а от другата бяха домакините. Точно срещу мен седеше председателя на Съюза на арендаторите, шеф на частниците. Нашата делегация се водеше от областния управител на Варна тогава. Начело на масата беше губернатора на Краснодарския край. По стара българска традиция, ние бяхме първите, които се изложихме. Масата беше отрупана с ядене и пиене, не мога да го отрека това. Но първи от масата изнесоха за раменете “ръководителят” на нашата делегация. Да, това беше същият Кирил Йорданов, който по-късно изкара няколко мандата като кмет на Варна. Човекът си беше алкохолик. Гледах какво става на масата. Казаците срещу нас пиеха водката от големи водни чаши на екс, без дори да замезват. Те съвсем явно бяха дошли, просто за да се напият на държавна сметка. Постепенно, един по един те падаха от масата и ги отнасяха. Лично видях какво точно означава израза: Да се напиеш като казак. В резултат, след около час, час и нещо, на дългата маса останахме само българите от едната страна. Другата се опразни. Ядохме и пихме на воля. Аз обаче не пия водка от студент. Питие без мирис, без цвят и без вкус. Чист спирт. Какво да му пия? Добре, че някои от колегите се бяха сетили да вземат ракия, че не останах на празна ясла. Казах си, аз какъв бизнес съм дошъл да правя с тези хора, които се интересуват най-вече от пиенето?!
На другия ден ни заведоха на преговори в огромна сграда, наречена Краевая администрация, с мащабите на НДК в София. Бяхме в Малый зал, но не смея да мисля какъв би бил тогава Большой зал. “Преговорите” не тръгнаха добре от самото начало. Акционерното дружество трябваше да се регистрира у нас, но руснаците държаха да имат 51% от акциите. През него трябваше да минава цялата търговия на Краснодарския край с България. Аз и още няколко от колегите си казахме: “Откъде накъде?!” и просто се отказахме от участие в това дружество. Така ни остана много свободно време. Още първият ден ни водиха в една изложбена зала, която гордо бяха нарекли ярмарка, демек панаир. Там имаше няколко щанда на фирми с местни стоки, но нищо, което може да хване окото на човек. Да не говорим за качество. Тръгнахме да се разхождаме из града, за да си убием времето. Трябваше да стоим там още няколко дни. Краснодар е град с над 800 хиляди жители. Столица е на Краснодарския край. Не знам как да се изразя по-меко. В града на практика има само една главна улица, която е наречена Красная, разбира се. Всички големи и важни сгради в града се намират на тази улица. Извън нея няма почти нищо. В далечината се виждаха съветски блокове в жилищните квартали. Понеже спряхме участието си в преговорите и de facto станахме туристи, се позаинтересувахме какво можем да видим в града. Оказа се, че няма почти никакви забележителности. Имало някакъв музей на изкуствата, но в него нямало нищо ценно. Видяхме голяма църква и влязохме в нея да запалим свещи. Нищо особено! Друга нямаше. Правя изричната уговорка, че не знам как е сега там днес. Честно казано, не ми се вярва да е нещо, кой знае колко различно. Ходихме да видим река Кубан. Широка, голяма река. Но брегът ѝ не беше никак благоустроен. Само в далечината се виждаше нещо като порт. Когато излезеш на около 50-100 метра встрани от главния булевард, сякаш попадаш в друг век. Малки, бая схлупени къщурки, изглеждащи много зле, без градинки в дворовете. Искахме да седнем някъде за по кафе, но се оказа, че няма къде. В центъра на града нямаше нито едно кафене с маси на тротоара, където човек да може да изпие едно кафе или нещо друго. Кафе предлагаха само в ресторанта на хотела на закуска и не ми се иска да казвам на какво приличаше то. В града не видяхме нито едно такси. За сметка на това пък можеш да вдигнеш ръка на улицата и да спреш всяка една кола като такси. За 100 рубли (10 цента) шофьорът бе готов да те откара, където кажеш. Даже и ръка да целува. Изрично ни предупредиха да не се движим в града поединично, а само на групички, особено вечер, тъй като имало много банди. Затова вечер до късно седяхме в ресторанта на другия хотел. То и нямаше къде другаде да отидем. Там си беше доста скучно. Беше пълно с хора всяка вечер, но оркестърът свиреше почти само руска и съветска музика. От скука реших да си направя експеримент. Дадох на оркестъра 1000 рубли (1 $) и ги помолих да изпълнят “Поручик Галицин”, която си е белогвардейска песен. Без проблем не само, че я изсвириха, но и народът продължи да си танцува. Съветско, белогвардейско, какво значение?! Едната вечер ходихме в хотел “Интурист”, който беше по средата на дългия 6 км булевард между двата хотела. Там бяхме в едно чудо, наречено “валютный ресторан”. Няколко колеги имахме делова вечеря с едни англичани, които бяха направили joint venture в Краснодар, за да произвеждат козметика. Бяхме около 10 души на масата. Колегите, като едни истински българи се оляха. За да впечатлят англичаните ли, не знам точно, но още в началото поръчаха бутилка уиски от количката. Johnny Walker, Black Label. Оказа се, че само тя е 50 $. Казах си, ето сега ни разориха. Аз бях тръгнал само със 100 $ в джоба. После поръчките заваляха. То не беше водка, хайвер, раци, риба, ястия, шампанско. А когато дойде сметката, бях вече напълно изтръпнал. Оказа се, че цялата сметка бе само 75 $, от които само за уискито 50 $. Минахме пеша от единия до другия край на булеварда, по който няколко дни ни разхождаха с автобуса. Влизахме пътьом в няколко магазина, но за съжаление нямаше какво да си купиш. В хранителните магазини също бе доста бедно заредено. Пред един гастроном видяхме групичка пияници, които пиеха водката направо от бутилката. Атракцията на булеварда бяха няколко автентични кубански казака с калпаците, униформите и сабите си. Една вечер в нашия хотел посетихме на последния етаж нещо като панорамен бар, всъщност стая с барплот и няколко маси. Предлагаха нелош арменски коняк, при това доста евтино. В този град пиенето беше единственото развлечение и за местните и за гостите. Върнах си повечето от парите. За пръв път, откакто излизам в чужбина, нямах търпение да се прибера у дома.