The Blue Blog of Lazar :: Краят на илюзиите

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

27.08.2012 10:48 - Краят на илюзиите

Автор: laval Категория: Политика

Прочетен: 1533 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 01.04.2018 21:06

Някога, преди години, още в зората на демокрацията у нас, аз, като много други, имах илюзии. Разбираемо те бяха свързани с надеждите, че най-после и ние вече ще имаме многопартийна система и пазарна икономика, както това упорито ни се внушаваше. Никой от нас не се сещаше, че някъде там, извън кадъра, пъзелът отдавна вече беше подреден. Другарите бяха си раздали новите роли. Така някои другари бяха назначени капиталисти, а част от тях и като милионери, други пък като дисиденти, трети пък като демократи и дори партийни лидери. Назначението на доста от тях беше съпроводено с връчването на подходящо по размер куфарче или съчинение на правдоподобна легенда за битието и страданията на съответния борец за правда и свобода. И така, от самото начало на чисто новата ни демокрация, подобно на социализъма, пак всички си бяхме равни, но някои другари бяха много по-равни до степен, че дори да бягаха срещу теб, то пак нямаха стигане. И понеже нито една българска работа не може да бъде така изпипана докрай, че всички да ѝ се възхитят, измежду новоназначените демократи тук-там се мяркаше и по някой брадат наивник – идеалист, който само им я объркваше работата на другарите. Един от най-умните другари докара работата до купони и студ. Поради това стана така, че сините, независимо от многото другари при тях, взеха, че спечелиха изборите с малко, но “завинаги” по израза на добре известен деятел на синята идея, каквото и да означаваше тя. Наложи им се тази грешка да бъде спешно коригирана с оглед на това някои неизпълнени задачи все пак да се изпълнят. В ролята на крайцера влезе един другар философ и франкофон, който се прочу с едни ливади. Кормилото на нацията пое един достолепен професор, незнайно защо наречен сламен човек. Заедно с това на възпитаниците на спортните училища възложиха спешно нови функции като охранители и застрахователи с цел осигуряването на реда и спокойствието на целокупното гражданство при новите демократични условия. Населението приветства борците за справедливост и пак заживя доволно и щастливо, слушайки чалга. Дори част от него тръгна на екскурзии по света с one way ticket. Особено развитие получи градежа на пирамиди и банки. Народът радостно се редеше на опашки, за да им даде паричките си. Но тази мила идилия бе нарушена от някои другари фараони и техните побратими банкери, които изтърваха от погледа си американците. Техният долар взе, че се поду като един балон до 3300 атмосфери. Изведнъж популярен стана уестърна “For a few dollars more”, колкото бяха станали заплатите и пенсиите. Едва тогава нашенецът взе да се досеща, че нещо не е наред и излезе на улицата. Разбира се, париците му вече ги нямаше, както по-рано това бе станало и с хляба му. Тъй като българинът мрази две неща: да не настине и да не се мине, този път той повери властта на тези, които му обещаха, че няма да го излъжат. И наистина те обърнаха кораба на държавата на Запад. После обаче дойде приватизацията и пак се оказа, че мнозинството от народонаселението отново се почувстваха излъгани и ограбени. Много народ участва в нея, но накрая остана с пръст в устата. Тогава нашият гений отново даде своя принос в човешката история, избирайки първия в света монарх премиер, който му обеща да ни оправи, и то само за 800 дни. Разбира се, величеството, бълвайки положителни празнословия, оправи преди всичко себе си и своята рода, заграбвайки дворци, имоти, земи и гори, които никога не са принадлежали на царския двор, и заменяйки външния дълг кон за кокошка, като междувременно си реши проблемите с дълговете от комар. Деградацията продължи с избора на триглавата ламя, пардон коалиция, издигнала корупцията в ранг на държавна политика. В това време Европата взе, че ни съжали и приюти, но не спря да ни се кара за щяло и нещяло. Появиха се гражданите за европейско развитие като борци срещу корупцията и поредния нов месия с много лица. Оттогава минаха вече две десетилетия и нещо. То не беше преход, не беше чудо. Много неща се промениха така, че да си останат все същите. Да, и аз имах илюзии като много други. Те обаче се оказаха химери. Свободата на словото пак е мираж, защото купиха медиите. Свободните избори се превърнаха в търг. Колкото дадеш, бате. Свободната конкуренция се замени от монополите. Ние пак сме тук, но с 2 милиона по-малко. И все още на последното място в Европа, с най-нисък стандарт, но лишени от избор и надежди. И все повече и повече ще стягаме куфарите си и ще търсим изхода от кризата някъде другаде. Защото настъпи краят на илюзиите …