Мешари (на албански: Meshari) е първата книга на албански език. В превод Мешари означава Католически требник. Съставена е от католическия свещеник Гьон Бузуку (Gjon Buzuku), който я превежда от 20 март 1554 до 5 януари 1555. Написана е на североалбанския диалект на гегите на латиница. Използвани са и няколко особени букви. Единственият известен екземпляр днес се съхранява в Апостолическата библиотека във Ватикана. При издаването книгата се състои от 188 страници. Днес от нея липсват корицата и първите 16 страници. Това обяснява защо не са известни заглавието, годината на издаване и къде е отпечатана. Книгата била открита в 1740 от албанския католически епископ на Скопие Гьон Николе Казази (Gjon Nikolle Kazazi). След това е загубена и бива отново открита чак през 1909. В 1930 книгата е фотокопирана за пръв път от отец Юстин Рота (Justin Rrota), който отнася копието в Тирана, Албания. В други библиотеки се съхраняват само още 2 фотокопия от книгата. През 1968 тя била публикувана с транслитерация в монографията на видния албански лингвист и историк Екрем Цабей (Eqrem Cabej). Макар да не са известни по-стари книги на албански език, Мешари се явява свидетелство за наличието на писмена традиция на албанците през ХVІ век. Съдържанието на книгата включва литургии на основните католически празници, молитви, ритуали и катехизис (богословски текстове). Всяка страница е от две колони, като инициалните букви са украсени. Граматиката и лексиката са на архаичен албански. Текстът е безценен от гледна точка на историята на албанския език, защото речникът е доста богат. Линк към оригиналния текст на староалбански ще намерите ТУК. |
Албанците са най-загадъчния народ на Балканите. Страната си те наричат Шкипърия (Shqiperia), а себе си Шкиптари (Shqiptaret), които произлизат от “shqiponje” (орел). Самите те се смятат за потомци на илирите и автохтонен балкански народ. Някои учени ги определят като пришълци, защото първото им споменаване като народ е в “Алексиада” на Анна Комнина в края на ХІ век. Дотогава те не се срещат в нито един от източниците от Античността и Ранното Средновековие. Названието албанци идва от името на илирийското племе Албани (на старогръцки: Ἀλβανοί). От варианта на същото име Арбани (Αρβανοί) пък произлиза първото българско наименование на албанците, а именно Арбанаси. Така се нарича и известното търновско село. Името на голямата албанска общност в Калабрия, Италия е Арбъреши (Arbлreshл), а в Гърция около Атина живеят Арванити (Αρβανίτες). На турски се наричат Arnavut, откъдето идва и българската дума Арнаут. В Албания, Косово и Македония албанците живеят компактно. Разделят се на северни (геги) и южни (тоски). Двата диалекта дотолкова се различават, че някои лингвисти ги разглеждат като отделни езици. При всички случаи албанците са от индоевропейското семейство, на което те представляват самостоятелен клон. Албанският език се явява част от Балканския езиков съюз заедно с български, румънски и гръцки. Територията на Албания дълго време е била част от средновековната българска държава. В религиозен аспект 70% от албанците са мюсюлмани, 20% са православни и 10% са католици. За албанците обаче националността винаги е на първо място и определяща, а религията остава на втори план. Днес албанците са общо около 6.7 милиона души.
|